По-красиво от Лувъра окъпан в първите слънчеви лъчи е Лувърът облян в изкуствена светлина. Щом падне нощ и сенките се стопят в мрака, сградата започва да излъчва светлина. Като огромна светулка, произведение на изкуството, тя разпръсква топлина и кара всеки зърнал я да се изпълни с любов. Не напразно много любовни истории започват точно тук. Но не и тази на Лъчезара.

Поредният работен ден изправи Лъчезара срещу Лувъра. Величественото съоръжение между река Сена и улица Риволи можеше да накара всекиго да се чувства малък и незначителен пред лицето на изкуството, но не ѝ нея. Снощи тя отново беше тук, бе попила от блясъка на бившия дворец и сега той ѝ се виждаше безличен. Гледката на изпъкващата в тъмното сграда, която още бе пред очите ѝ, напомняше, че е на правилното място. Детската ѝ мечта се бе превърнала в реалност от една година и с всеки изминал ден присъствието ѝ тук я караше да се чувства благословена.

Няколко крачки я деляха от входа, когато телефонът ѝ извибрира. На екрана се бе появила позната иконка за съобщение. То гласеше покана за втора среща. Вчера Лъчезара беше тук като част от опита си за срещи. Когато някой станеше прекалено нахален в поканите си и упорито не се отказваше, въпреки нейните изяви на нежелания, тя се съгласяваше на среща. Това се оказа изпитан метод, който ѝ помагаше да я оставят на мира. И беше без значение, дали се отказваха, защото нямат нищо общо помежду си, или защото няма да се изпълни желанието им да се възползват от русокосата красавица. Важното бе, че се отказват. Но имаше и такива като Марко, които искаха още една среща. Прибра телефона си без да отговори, намести баджа, който висеше на врата ѝ, така че да се вижда ясно над тъмносиния костюм и влезе вътре.

- Ей, Лъчезара, - извика след нея Рон. - как мина вчера?

- Какво вчера? - опита се да зададе небрежно въпроса.

- Видях те с един мъж. Среща ли имаше? - мекият му глас въобще не подхождаше на тялото в униформата.

- Да, но нищо няма да излезе. Както винаги.

И двамата се усмихнаха на шегата. Рон беше от смесен брак и това си личеше по високото чело и светлата коса. Беше първият, с когото тя успя да завърже контакт. Всички коментират колко са любезни французите и това беше така. Но никой не навлизаше по-задълбочено в контактите си с теб. Особено, ако си чужденец. Прекара две години във Франция, луташе се от работа на работа преди да стане екскурзовод. Париж не беше нейният град, Франция не беше нейната държава. Но Лувърът бе мястото, към което принадлежеше. Толкова много му възхищаваше, че трудно го описваше с думи. Рон я изведе пръв на вечера когато започна работа, без да поиска нещо повече от просто вечеря и забавни истории от живота ѝ в България. Заради него престоят ѝ тук не беше толкова неприятен. Заради него и работата ѝ. Освен това, имаше нещо изключително сладко в начина, по който произнася името ѝ. „Лъчесауа“ - като малко дете с дъвка в устата.

Група от чужденци се беше оформила пред входа. Лъчезара забърза към тях и широката ѝ усмивка привлече вниманието им. Плътните ѝ устни в телесен цвят разкриваха подредени бели зъби.

- Добър ден! Казвам се Лъчезара Филипова и имам удоволствието да водя вашата обиколка в този дом на изкуството. - в лекото потреперване на гласа ѝ се четеше радостта от факта, че говори на родния си език.

- Ще видим ли Мона Лиза? - малко момиченце с подстригана на купичка коса си беше пробило път сред групата и стоеше пред нея. По изгризаните му нокти имаше следи от червен лак и то нервно мачкаше пръстите си един по един.

Отговорът явно се оказа презадоволителен за момиченцето и то леко се изчерви. Направи няколко крачки назад и се притисна в майка си. Тя спусна ръка и разроши косата му, а същевременно дари Лъчезара с топла усмивка.

Жената с яркочервено червило срещу нея бе колежката ѝ Мари. Лъчезара даде знак на групата да изчака и двете жени се отдръпнаха няколко крачки в страни.

- Забрави да се подпишеш за групата. - Мари бутна папка и химикал в ръцете ѝ. Според Лъчезара нямаше значение дали тази процедура се извършва преди да тръгне групата, по средата на обиколката или след това. Но тук имаше строги правила и бе длъжна да ги спазва.

- Всичко е готово. - върна папката и отвърна на широката ѝ усмивка. - Благодаря, че ме подсети.

- Ех, за къде си без мен. Между другото – спря тя опита на Лъчезара да се върне към групата си. - имам предложение за теб. - гласът ѝ стана по-тих. - Един приятел има билети за модно дефиле, аз няма да мога да го придружа и си помислих, че може....

Двете жени се загледаха изпитателно. Лъчезара все още не разбираше защо всички тук искаха да бъдат във връзка с нея или поне да я видят в такава. Вярно, беше на 31, но все пак това беше европейски град и считаше, че годините не предполагат задължително мъж и дете. А и те искаха да я обвържат, а никой не питаше дали тя иска това, дали има нужда от това.

- Me regarde pas comme ça. - каза тя и присви очи срещу силно гримираната си приятелка.

- Моля те! Събитието е много интересно, а няма кой да го придружи. - Мари не се отказваше. - Плюс това е красив и богат.

Въпреки че беше направила няколко крачки в обратна посока, все още усещаше силният парфюм на Мари. Защо за тези хора беше определящо да си има половинка? Опита се да си спомни дали и в България така я притискаха да се обвърже. Не можеше да си спомни да е харесала реално някого. Всички бяха твърде големи материалисти. Не разбираха от изкуство и по-лошото – не си правеха труда и да се запознаят с него, след като разбираха колко силно я вълнува това. Бяха непривлекателни, несимитрични, неподходящи за нейното обкръжение. Често чуваше, че изискванията ѝ са много високи, че няма кой да ги покрие, но тя знаеше, че не е така.

Лъчезара подготви групата си за обиколката. Въведе ги в начина на процедиране, почивки и всичко необходимо за пълноценно прекарване.

Тя въведе групата българи в същинската част на Лувъра и беше напълно готова да предаде любовта си към това място и на тях.

Една част от групата се движеше плътно до нея. Най-близо бяха майката с любопитното момиченце. В опашката на групата се влачеха няколко мъже. Най-младият от тях, си суркаше краката по пода и звука от това му действие дразнеше слуха на Лъчезара. Тя се опита да игнорира това, доколкото може. Беше си създала добро име в туристическата компания, която ѝ пращаше групи от България и не искаше да подадат оплакване срещу нея.

За момент суркането спря и Лъчезара издаде облекчена въздишка, която остана скрита за останалите. Моментът ѝ на радост се помрачи само след миг. Суркането се завърна, явно младият мъж се бе спрял да разгледа нещо. Звукът се забиваше дълбоко, достигаше мястото, на което е заключила гнева си и го вадеше нишка по нишка. Сега ѝ се искаше Мари да е някъде наоколо и да види какви са мъжете в действителност. Липсата на възпитание и съобразителност можеха да почернят всяка красота. Знаеше, че след края на тази обиколка, тя ще разкаже всичко на Рон и двамата ще се смеят на поредната странна птица престъпила прага на музея.

Обиколката продължи по план. Естествено нямаше как да обиколят над 30 хиляди произведения на изкуството. Затова се спряха само на най-познатите. Хората са изключително некомпетентни стане ли въпрос за изкуство. Това я дразнеше и беше една от причините да не иска да има по-близък контакт с тях. Не можеха да изброят повече от 3 картини заедно с техните автори, а какво остава за скулптури. Винаги, когато потънеше в такива мисли и се приискваше да живее в свят от музейни експонати. Не красиви, а съвършени.

Най-много внимание групата запази при „Мона Лиза“. Естествено тя е най-известният експонат във френския музей. Не, че знаеха много. Нямаше нужда от въпроси по тази тема. Никой не отговори коя е най-голямата картина, без значение, че се намираше на относително малко разстояние от тях. Лъчезара обичаше да говори за „Сватбата в Кана“. Не беше огромна почитателка на Паоло Веронезе, но имаше нещо в тази картина, което я привличаше. Беше прекарала прилично дълго време в наблюдение на изобразеното първо чудо на Христос. Магическият начин на позициониране на фигурите, на интерпретацията на чудото. Въпреки че нейната страст бяха скулптурите и несъзнателно отделяше най-много време в обиколките си на тях, то преспокойно можеше да се каже, че това произведение привлича вниманието и също толкова.

Тя премина през всичко от списъка. Спази всички почивки, отговори на всички въпроси и успя да направи така, че да отдели най-много време на любимците си. Статуята на „Крилатата Нике“ ѝ беше любимка още откакто я зърна като малка. Много пъти след това се въобразяваше на нея във фантазиите си. Успя да изуми малкото момиченце с изящната скулптура на „Амур и Психея“. Почти лично на нея и майка ѝ обясни невероятния начин, по който Антонио Канова е подчинил мрамора и е създал нещо изключително. Въпреки многото копия, които има в музеи по света, оригиналът си е оригинал и прави най-силно впечатление.

Пред статуята на „Венера Миловска“ телефонът и отново извибрира. Лъчезара съжали, че не го бе оставила преди обиколката. Странно колко настоятелен беше Марко. Три съобщения в рамките на един ден, а той дори не беше свършил. Беше симпатичен мъж. С черна чуплива коса, леко мургав. Забеляза повече бръчки от лявата страна на лицето му, главно под окото и около устата. Имаше твърде звучен смях и тя бе почти сигурна, че прояви неестествен интерес към работата ѝ. От тук всичко изглеждаше по-различно. Застанала пред едно от най-прочутите произведения на древногръцкото изкуство тя имаше чувството, че гледа през очите на твореца. Гледаше как той си е представял богинята Афродита и имаше чувството, че това напълно съвпада с нейната представа. Всичко, което намираше за красиво го виждаше в скулптурите. Всичко, което си представяше за изящно го намираше издялано от някой мраморен блок.

Обиколката мина добре. Лъчезара остана доволна, че видя пламъчета на любов към изкуството в очите на малкото момиченце. Нейната задача беше изпълнена. В края на работния ден тя можеше да се отдаде на заслужена почивка. Рон отдавна бе предал смяната си и сега сигурно се наслаждаваше на вкусна вечеря в някой от любимите си квартални ресторантчета. Едва няколко часа след като напусна Лувъра, Лъчезара се върна отново. Приседна в близост до стъклената пирамида и се загледа в сградата. Тъмнината погълнала Париж плахо докосваше Лувъра. Всичко тук блестеше като старо злато на слънце. Стъклената пирамида се отразяваше в площада и го караше да изглежда като водна маса приела отблясъците на Луната в себе си. Малко по-надолу от нея момче взе момиче в обятията си. Отдадоха се на дълга целувка под светлините на дома на изкуството. Лъчезара пъхна ръка в джоба си и изкара телефона на чийто екран още стояха две неотворени съобщения. Можеше да опита, можеше да даде още един шанс на Марко. Да се видят, да поговорят, да се опита да преглътне дразнещия му смях и да не се вторачва в бръчките под окото му. Би се постарала да не мисли за фалшивия му интерес към работата и любовта ѝ към изкуството. Но.... щеше ли да си струва? Има хора родени за любов. Те я намират в даден етап от живота си и вътрешно усещат, че цял живот са търсили това, че тя ги прави цели, завършени. Има хора родени за работа. Те постигат невиждани успехи в бизнес средите, покоряват нови върхове. Лъчезара се засмя тихо и вдигна поглед към сградата. Тя не беше родена за любов, не беше родена и за бизнес. Тя беше влюбена в работата си. Казват, че много любовни истории започват на това място. И тази на Лъчезара започна тук, просто не беше свързана с друг човек.