септември 18, 2018
No коментара
септември 12, 2018
No коментара
август 29, 2018
No коментара
август 16, 2018
No коментара
август 02, 2018
No коментара
юли 24, 2018
1 коментара
Усмивката е прелестна,
затихват хора покрай мен,
а аз седя и пак небрежно гледаща,
отбягвам твоят плен.
юни 17, 2018
No коментара
Каквото и да правиш, ще съм тази която ще помниш
И когато си тръгна, устремено ще гониш
Припознавайки ме във всяко лице навън
Гласът ми навсякъде ще чуваш като звън
Ще съм тази, която в мислите ти ще се върти
И с никоя от другите ти няма да може да се сравни
Целувайки я ще си представяш мен
Не отричай, че сърцето ти е в моя плен
Следи по кожата ти ще оставя
За да знае тя, че си мой до края
И така будейки се сутрин призори
Моя привкус по устните си ще усещаш ти
И когато отново срещнем се някой ден и час
Ще видиш, че власт над теб имам само и единствено АЗ!
юни 04, 2018
No коментара
Докосни ме
Докосни мечтите ми,
пътешествай с мен,
следвайки компаса на времето,
опознай страните ми.
май 31, 2018
No коментара
“Когато талибаните завземат долината Суат в Пакистан, едно момиче надига глас срещу затварянето на девическите училища. Малала отказва да мълчи въпреки смъртните заплахи срещу семейството й. Още на единайсет години тя започва да праща кореспонденции до Би Би Си, за да може светът да види това красиво, но опустошено място през очите на едно дете. Двамата с баща й подемат открита кампания за правото на момичетата да учат. През октомври 2012 г. талибаните поръчват убийството на петнайсетгодишната Малала, която е простреляна в главата в училищния автобус. Като по чудо тя оцелява и се превръща в символ на борбата за свободен достъп до образование. През 2013 г. Малала е номинирана за Нобеловата награда за мир и получава наградата „Сахаров“. Днес тя защитава още по-смело каузата си въпреки продължаващите заплахи. Гласът й се чува както по световните форуми и в студентските аудитории, така и в бежанските лагери, които посещава.”
май 28, 2018
No коментара
Как да намеря лице,
когато не повдигам нагоре глава.
Гледам само пътя пред мен,
а вътре тупти свито сърце.
Въздишки заглъвахват едва,
полепват от въздух сгъстен.
май 27, 2018
1 коментара
май 23, 2018
No коментара
Малкото читалище на ъгъла между двата булеварда не привличаше много погледи. Секциите с книги поставени под формата на буквата „г“, които бяха единствените достъпни за погледи отвън, образуваха тесен лабиринт, а той от своя страна водеше в други измерения. Измеренията на книгите. В него бяха разхвърляни няколко червени кресла. Нищо не свидетелстваше за магията, която се случваше вътре.
Читалището се радваше на единствената жена, която работи в него и малкия му кръг посетители. През годините малцина бяха влизали вътре, неуспели да устоят на чара му. И не напразно на вратата под работното време бе залепена табела:
„Само за избрани“.
Звънчето на вратата изкара библиотекарката от транса, в който бе попаднала. Към нея се приближи млад мъж с черно палто. Нещо в него излъчваше надменност, цялото ми същество демонстрираше самочувствие без покритие и това не се хареса на жената. Имаше много добър усет за хората и разчиташе главно на него. Обърна книгата, която четеше със страниците надолу, защото предполагаше, че младежът няма да се задържи много. Той поиска да му изкарат карта и да се възползва от читалището веднага. Докато жената извършваше рутинната процедура, младежът попита за табелата на вратата с насмешка.
- - Това читалище е своенравно и не допуска всеки. - бяха единствените думи на жената, след което тя му подаде картата и го упъти.
Младежът с палтото влезе в лабиринта между секциите. След няколко завоя обаче се почувства дезориентиран. Всичко му изглеждаше еднакво, само заглавията на книгите се сменяха. Нищо различно, нищо, което да привлече вниманието му. След известно време прекарано в лутане, младежът се озова в секцията с класическа литература. В нея се намираше едно от червените кресла, които излъчваха удобство. Младежът се отправи към него с мисълта за почивка, но странен шум го прикова на място. Обърна се за да види откъде идва, но зад него нямаше нищо. Само рафтове с книги. Направи още една крачка и отново същия шум се появи. Със следващата стъпка шумът се усили и разнесе навсякъде около него. Младежът се обърна и видя всички книги да треперят. Те се отделяха от местата си, блъскаха се една в друга и създаваха неприятен тътен като при земетресение. Докато се опитваше да осъзнае какво се случва една от книгите се отдели от рафта и полетя към него. Младежът с палтото не помръдна, неразбирането на ситуацията го скова на място. Секунди след това том на „Война и Мир“ го удари по главата. Младежът се олюля и падна на пода. Опипа с пръсти мястото на челото, на което се бе стоварила книгата и видя, че кърви. В момента, в който осъзна това нова книга се стовари с цялата си тежест върху гърба му и го повали. Силна болка се разнесе по му тяло. Младежът чувстваше ръцете си като вдървени от уплаха, но събра всичките си сили да се надигне. Застанал на колене и ръце той съзря надпис по продължението на един от долните рафтове:
„Книгите не мируват пред лицето на простака“
Младият мъж мигновено се изправи и започна бавно да пристъпва назад. От рафтовете започнаха да летят книги и да се забиват като стрели в тялото му. „Бел Ами“ го зашлеви по лицето, „Бесове“ се заби в гърба му и го накара да се извие, „Доводите на разума“ отвори още една рана на главата му. От всички страни към него летяха книги. Младежът с палтото се почувства като обграден опасен субект към когото летяха шрапнели. Зениците му се разшириха от болка. Цялото му тяло пищеше от ударите. Той направи няколко крачки назад и падна в червеното кресло. Миг преди да осъзнае къде се намира том на Вазов падна на главата му и всичко стана тъмно. След това младежът само изпита ударите на десетки книги върху себе си. Един последен писък се изтръгна от него преди да бъде затрупан. Никой не видя. Никой не чу.
На следващия ден нямаше и следа от развилите се събития. Само креслото беше станало по-червено.
май 20, 2018
No коментара
Промените
не са лесни. Трудно е да ги приемеш, да
ги разпространиш и да ги реализираш. Но
когато изминеш целия този път и погледнеш
назад ще разбереш, че това е едно от
най-хубавите неща в живота ти.
май 18, 2018
No коментара
Липсваш ми, защото плажът е самотен,
а музиката ми говори с твоят глас.
Въздухът пред мен е празен,
но пак виждам твоите очи.
И липсват ми онези вечери, в които
поглед не откъсваше от мен.
Гледахме се дълго, мълчахме просто ей така,
не бяха нужни думи.
Липсва ми тази тишина, която е толкова уютна.
Сега също не говорим,
но нищо не е както преди.
Ти си там, а аз далече – може би не искаш да ме виждаш.
Аз само искам да те чуя,
да знам мислиш ли за мен.
май 16, 2018
No коментара
Без сигнал
Совалката се носеше в открития космос. Гледките бяха забележителни, но тримата космонавти отдавна им се бяха наситили. Всъщност те се бяха наситили на всичко тук. Всеки ден приличаше на предишния. Алексей не беше мърдал от мониторите. От няколко дена нямаха контакт със Земята. Системата им за връзка беше повредена и той прекарваше всеки момент в опит да я поправи. Останалата работа на совалката падаше върху Лена и Стефан.
- - Ура! Най-накрая! - радостният вик изненада двамата космонавти и те преустановиха работата си.
- - Какво? Да не би да успя? - саркастично се обърна към него Лена.
- - А ти съмнявала ли си се?
- - Най-добрият. - похвалата на Стефан накара Алексей да се възгордее.
Двамата се приближиха до него, за да се уверят с очите си. Цялото табло светеше и хиляди светлинки се забиваха в очите им. Зарадваха се, но това не ги спря да се шегуват с Алексей. След време и това им омръзна и се насочиха отново към работа. Потънали в рутинните си задължения, всеки се беше отнесъл в мисли.
Секундите преминаваха в минути, минутите в часове. Цикъл на странна еволюция.
- - Хора...- извика Алексей. - Какво е това?
Всички се струпаха около него. Загледаха се в странните приближаващи обекти. Астероиди ли бяха това?
- - Какво по дяволите... - възкликна Стефан. Обектите бяха далеко от тях, за да ги ударят, но пак се притесняваха. Гледаха ту тях, ту мониторите. А обектите необезпокоявано се приближаваха. В миг успяха да ги различат. Не бяха астероиди, бяха пишещи машини.
- - Какво се случва? - Алексей не вярваше на очите си. Летяха стотици пишещи машини. Всички не можеха да повярват на очите си.
- - Как е възможно това? - запита се той.
- - Не е ли очевидно? - отговори му Лена. - Бяхме получили съобщение, че ще изхвърля боклук в района. Това е то - космическият боклук.
- - Искаш да кажеш, че от Земята са решили, че нямат нужда от пишещи машини и са ги запратили чак тук? Не, не е възможно. - забързано допълни Стефан, все още невярващ.
- - Това не е истина. - повтори няколко пъти Алексей. Приближи се до мониторите и прати сигнал до Земята. След това още един и още един. Но от Земята не дадоха отговор.
май 11, 2018
No коментара
май 10, 2018
No коментара
пак те докосвам
точно там където обичаш
вечер, сутрин. Обед.
Или пък безвремие?
Прониквам без
разрешение
изнасилвам мислите ти
свършвам върху
мечтите ти
забавлявам се
да те гледам
така, прогизнала
цялата
от моето присъствие
така моя
а беше независима , свободна
аз съм свободата
твоят ден
и твоята храна
твоя тайна
и наслада
хващам пак за гърлото
тъгата ти
стискам мислите
докато не ги
удавя от
цинизъм
докато от порите
на кожата ти
не потече поезия
изгарям при всеки допир
със смеха ти
целувам зърната на вдъхновението
за да те завърша
за да те създам
преоткрия
преродя
за да те заключа в
аления мрак
на моето мечтание
и да разбереш
че бягство ти
е възможно
но не и в моя свят.
- Саломе
май 03, 2018
No коментара
Гори в мен наситеността
на твоето обаяние,
в душата спотаен е,
призракът на силното желание.
Оставям се на времето,
То размива всичко,
Слагайки вода в жарта,
Твърде личното става безлично.
Пепелта в очите,
почистена е от сълзите,
слепият става зрящ,
а обезвереният вярващ.
април 28, 2018
No коментара
Днес тя отново дойде при мен. Както вчера. Както онзи
ден. Приближи се и ме издърпа. Избра мен сред всички останали. Бях убедена, че
ми завиждат, че съм толкова близо до нея, че усещам топлия й дъх. Както аз
завиждах на тях, когато те бяха любимците й.
Намести се
удобно на дивана и ме взе в себе си. Прокара нежно пръсти и ме отвори. Усещах
меката й топла кожа. От всяко нейно докосване ме побиваха тръпки от наслада, но
това оставаше скрито за нея. Тя не подозираше, че хартията пази аромата й, за
да може аз да му се наслаждавам по-дълго. Не подозираше, че всяка дума
посвещавам на нея. Единственото, което знаеше е, че й харесвам. Може би й
харесвах само за сега, към този момент. Може би след като ме прочете, никога
няма да ме отвори. Може би ще й стана от любимите и ще ме препрочита
многократно, давайки ми надежда за нова връзка, за нов допир до нея, за ново
чувство и емоция, които да ме изпълнят. Дотогава обаче, аз ще се старая да
запазя аромата на кожата й. Ще се старая да вдишам парфюма й. Между другото тя
нямаше любим парфюм. Всеки път беше с различен. Може би така беше и с книгите.
Трудно и беше да намери любимата си и често ни сменяше. За никого не беше
тайна, че рафтовете бяха пълни с такива като мен. И без да съм си говорила с
тях съм убедена, че и те са изпитвали същото, каквото и аз. А как да не го
изпиташ? Нима има по-добър читател от нея? Нима може да попаднеш на по-добро
място от ръцете й? Не мисля. Ще ви излъжа, ако кажа, че бих предпочела някой
друг. Някой, който да ме постави на пиедестал. Дори да съм под златен похлупак,
всеки ден да ми бърше праха и да не ме оставя затворена за дълго време не бих
предпочела друг. Тя събужда чувство в мен. Радва ме усмивката й, когато чете
нещо забавно. Нацупената й физиономия, когато нещо изписано на мен не и хареса.
Начина, по който нежно разгръща страниците ми, съвсем леко, съвсем деликатно.
Сякаш е поела в ръцете си малко котенце и не иска да го разроши. По този начин
тя ме разгръща. Пази ме. И това е важното. Никога не се е отнасяла грубо с мен.
Никога не си е позволявала да ме захвърли, когато й се приспи. Не. Тя упорито
седи и ме чете.
Хората казват, че когато познаваш някого добре той е
„прочетена книга“. Въпреки че съм нейната бъдеща прочетена книга, тя никога
няма да узнае онази част от мен, която е влюбена в нея. И по-скоро, може да
твърдя, че тя е моята „прочетена книга“. Защото я познавам много добре. Но
никога, никога няма да я затворя. Няма да намеря нещо по-добро от нея. И ще
желая да ме иска отново и отново. Ето, ето вижте как прокарва пръст по реда.
Като малко дете, което сега се учи да чете. А е толкова опитна. Забележете как
задържа дъха си и отгръща следващата страница. Сякаш за да не забрави думата,
която току що е прочела, а това е невъзможно. Толкова е сладка. Толкова ми се
иска да знае какво мисля за нея. Толкова ми се иска да знам какво тя мисли за
мен. Но няма как да стане. Аз съм просто една книга влюбена в своя читател.
Ако трябва да съм честна отново с вас, а аз съм, тъй
като само това умея, бих казала, че тя е любовта на моя живот. И всички ние,
поставени на тези рафтове, всички книги изпълващи библиотеката й, се стараем да
бъдем нейната любов. Но това няма как да стане. Тя ни отваря, поема всяка
информация, която и предоставим. Влюбва се в някой от героите, които така умело
и представяме. Някои други намразва, а тези на които симпатизира се превръщат в
неин идеал. Но тя не продължава да ги търси из страниците. Започва да сравнява
всеки един човек навън с тях. Ние я научихме на това. Ние я научихме какви
качества да търси в хората. И тя ги търси точно там. В тях. Въпреки че дойдоха
от нас – книгите. Ние я научихме какъв трябва да бъде един достоен човек.
Научихме я как да обича. Научихме я как да се бори за мечтите си. Тя е моята
мечта. Но аз няма как повече от това да се боря за нея. Но ми стига. Стига ми,
че в момента съм в ръцете й. Че цялото й внимание е насочено към мен. Стига ми
това, че я обичам. И ще я обичам от първата до последната си страница. Между
кориците си ще запазя любовта към нея, за да не изсветлее от слънцето. И ако тя
отново пожелае да ме отвори някой ден, аз отново ще й я дам.
април 21, 2018
No коментара
Небето рони капки дъжд
Като сълзи, но сладки.
Как може облаците
Да са сиви и розови?
По здрач тишината
Поглъща глухия въздух
Изсмуква чувствата от мрака
И ги съхранява в буркан от мъгла.
Като лисица дебнеща заек
Тъмнината поглъща деня
На кораб с мръсносиви платна
Отплава последният лъч светлина.
април 16, 2018
No коментара
Всяка сутрин мисълта за мен
беше причината да отваря
очите си - за да ме види.
Всяка нощ отдалечаването от мен
беше причината да не иска
да заспива – липсвах му.
Сълнят беше изпълнен с кошмари –
страх, че аз няма да съм
първото докоснато нещо на сутринта.
Слънцето изгрява и пръстите му
ме сграбчват – поема ме
цяла в ръцете си.
Не ме изпуска – очите
му проникват навътре в
душата ми и прочитат
най-тайнствените кътчета.
Вижда моите светове, мечти,
стремежи, минало и бъдеще в едно.
Сам живее в тези мои светове
и аз го въвличам с всеки ред във тях.
април 04, 2018
No коментара