Един ден от моя живот
Пръстите на Лара се движеха бързо по клавиатурата на лаптопа. Стаята бе погълната от тъмнина, само синкавата светлина от екрана осветяваше лицето ѝ като му придаваше притеснителен вид. Лара бе станала по тъмно, за да работи, а сега отново бе тъмно и тя не беше свършила нищо. Пишеше тъпа статия за тъпото списание, за което работеше. Нямаше нищо против списанията, все пак така си изкарваше допълнителни доходи в университета, но от тогава минаха пет години. Вече нямаше желание да пише за последните модни тенденции, нови препоръки за здравословен живот и поредната любовна афера в Холивуд. От няколко часа пръстите ѝ набираха различни изречения, а после триеха цели параграфи.
Не знаеше как иска да подреди поредната си статия, или по-скоро нямаше желание да го прави. Умът я дърпаше наляво. Там, където се намираше дебела тетрадка в недобро състояние. Страниците бяха пропити с мастило. Писано. Задраскано. Писано. Задраскано. Шедьовърът на Лара.
Нейни разкази се радваха на публикации в различни литературни списания. От няколко години тя бе добила доста популярност като писателка във виртуалното пространство, но още никое издателство не се осмеляваше да я издаде. Най-често чуваше, че творбите ѝ не били достатъчно реални. „Виждате ли, госпожице Митева, то сега читателите харесват неща, които се доближават до реалността. Мина времето на фентъзи разказите. А и не всеки може да е новата Роулинг. Придържайте се към действителността. Вие пишете много добре. С такъв стил може да опишете един ваш ден и да стане хит“ бе ѝ казал последният издател. От тогава минаха три седмици. Три седмици, през които тетрадката, стиснала здраво между кориците си произведението на Лара, не бе помръднала. Седмици, през които тя се наказваше с работа, за да може да плати високия наем в този лъскав комплекс.
Преди да се премести от Търговище в София, само бе чувала за тези творчески кооперации. Когато брокерът я заведе на оглед в една от тях, Лара не можеше да повярва, че хората могат да живеят така. Твърде много време бе прекарала в панеления си блок с мръсния вход и изпочупените стъкла на входната врата. Очите ѝ не можеха да привикнат към блясъка на фоайето и асансьора. Тъкмо когато започнаха да свикват, тихо вратите се отвориха и разкриха дълъг коридор в пастелен цвят. Излъчваше такъв уют, че за момент тя се обърка да не би вече да е в апартамента. По стените висяха картини и притегляха погледа ѝ.
- Преди фирмата да пусне апартаментите за продажба са изкупили почти на безценица творенията на млади художници. - информира я брокера.
Първа вниманието ѝ прикова голяма картина на мъж и жена в странни дрехи, може би индийски, които се целуваха облени от слънчеви лъчи. До нея бяха изобразени множество пъстроцветни пеперуди. По нататък имаше няколко натюрморта, а точно пред вратата на апартамента, пред който се спряха бе окачен водопад по залез слънце. Брокерът отключи и въведе Лара в жилище, чиято площ бе колкото хола на апартамента в Търговище. Тесният коридор надясно водеше към мъничка баня и тоалетна, а направо към хол, спалня и кухня в едно. Въпреки че тази кутийка бе с наем на двустайно жилище, Лара я искаше.
Откакто се бе нанесла тук, вдъхновението не я напускаше. Изписваше тетрадка след тетрадка. После преписваше всичко и се радваше, че папката на лаптопа ѝ не е реална, защото иначе нямаше да може да побере цялото ѝ творчество на едно място. Всичко вървеше много добре, с изключение на тъпите статии за тъпата ѝ работа и тъпият коментар, който се бе загнездил в съзнанието ѝ. Какво да направи? Обичаше фентъзито. Обичаше да пише за феи и вампири. Фентъзито е просто настройка на съзнанието. Лара я притежаваше и развиваше. Скучната дейност като това да пишеш „Модни съвети за първа среща“ беше в битка с творческото ѝ настроение. Часовникът на лаптопа отбеляза 22.00 часа и Лара за пръв път през целия ден си даде сметка, че няма повече от 10 изречения. Статията бе предвидена за следващия ден и това допълнително гъделичкаше нервите ѝ. С началото на есента явно доста хора започваха издирването на своята половинка. Лара прочете всичко, което бе написала няколко пъти. Искаше ѝ се да продължи, пръстите ѝ се движеха по инерция, но нищо свързано не излизаше от тяхната дейност. Умът ѝ продължаваше да я дърпа наляво. Изтри поредните глупости за това, какъв цвят привлича вниманието и насочи своето към тетрадката поставена на края на малката масичка. Приближи се до нея и за няколко секунди се зачуди дали да се отдаде на препрочитане на вълнуващо действие от първия ѝ роман, или да се върне към това, за което ѝ плащат. Претегляше внимателно и двете възможности като кантарче в магазин за шоколадови бонбони. И сигурно везната щеше да се наклони към романа, както в повечето случай, ако не беше този странен шум. Сложното за идентифициране боботене идваше отвън. Алюзия за нещо. Нещо подобно на течаща вода. Сградата е нова, не валеше, а бе късно за ремонт. Вибрации запъплиха по стените.
Лара се спря в коридора стресната от силата на звука. Чувстваше се като човек току-що възвърнал слуха си. Всичко бе твърде силно, твърде отчетливо. Приближи се до вратата и потръпна. Тръпките се разнесоха отдолу нагоре по облеченото ѝ с пижама тяло. Босите ѝ крака бяха в средата на голяма локва, удобно настанила се пред входната врата. Странната ситуация възбуди въображението ѝ, но тя не беше подготвена, за това, което я очаква зад заключената врата. Лара приложи сила, за да отвори, големите ѝ усилия я възнаградиха, но те се оказаха недостатъчни да я задържи на място. Агресивно в апартамента нахлу вода и я повали на земята. Лазешката се добра отново до вратата. Впи пръсти в касата и успя да се издърпа навън. Зениците ѝ се разшириха. Вода извираше от картината на водопад. Спускаше се като голяма, тежка змия, блъскаше се в стената и се разливаше по дългия коридор. Отворената сега врата подкрепи изморения коридор и пое по-голямата част от водната маса. Нивото започна да спада и сега оказваше влияние само на голите ѝ прасци. В друга ситуация може би щеше да се притесни, че апартамента ѝ, заради чийто наем пишеше глупави статии, се наводнява, но странността на тази не позволяваше такива разсъждения. Притисната до стената започна да се придвижва бавно по коридора, не откъсваше очи от картината. Нямаше как да го направи. Звукът от падаща вода бе пленил слуха ѝ. Пукната тръба. Теч. Нелепа шега. Всички тези възможности се състезаваха в ума ѝ. Нещо се блъсна в крака ѝ и я принуди да отклони поглед от водната забележителност. Портокал се носеше от водата и променяше траекторията си при всяка среща със стените на коридора. Не портокал – портокали. Портокали, грейпфрути, банани, нар и една диня се носеха като останки от самолет разбит край бреговете на Хаити. Какво беше всичко това? Лара погледна към трите картини с натюрморт и устните ѝ образуваха твърде голямо О. Платната бяха празни. Колкото и богато въображение да имаш не си готов за нещо такова. Преди да успее да намери обяснение на празното пространство заключено между рамки, вълна от пеперуди я взе в обятията си. Летяха толкова близо една до друга, че цветовете им се сливаха като на палитра на художник. Всичко това ѝ пречеше да вижда. Изгубила стената за опора, Лара притисна ръце до тялото. Въпреки че нивото на водата бе намаляло и сега нежни вълни плискаха кокалчетата на глезените ѝ, тя продължаваше да се придвижва с милиметри. Пърхането на крилца намаля и светлина погали клепачите ѝ. Лара отвори очи и видя мъж и жена да се целуват пред нея. Странно облечените мъж и жена, които приличаха на индийци сега стояха от плът и кръв. Можеше да ги докосне, ако поиска, но бе твърде стъписана, за да прояви каквото и да е желание. Ярката светлина си играеше с чупливите кичури на жената. Всичко беше толкова реално и нереално едновременно. Лара се чувстваше като на 3D. За всичко това, което се случваше в момента трябваше да има някакво обяснение. Или по-добре беше да няма.
Лара премина доста по-бързо пътя към апартамента си. Успя да се задържи почти права при влизането вътре и се втурна към лаптопа. Този път нямаше време да пише и преписва. Отвори документ и го озаглави: един ден от моя живот. За един час бе готова и освен водата и удовлетворение изпълваше апартамента ѝ. Прикачи файла към писмото за издателя и с широка усмивка натисна „изпрати“.
Тема: разказ
Това достатъчно реално ли е?
0 коментара