“Аз съм Малала” от Малала Юсафзаи
“Когато талибаните завземат долината Суат в Пакистан, едно момиче надига глас срещу затварянето на девическите училища. Малала отказва да мълчи въпреки смъртните заплахи срещу семейството й. Още на единайсет години тя започва да праща кореспонденции до Би Би Си, за да може светът да види това красиво, но опустошено място през очите на едно дете. Двамата с баща й подемат открита кампания за правото на момичетата да учат. През октомври 2012 г. талибаните поръчват убийството на петнайсетгодишната Малала, която е простреляна в главата в училищния автобус. Като по чудо тя оцелява и се превръща в символ на борбата за свободен достъп до образование. През 2013 г. Малала е номинирана за Нобеловата награда за мир и получава наградата „Сахаров“. Днес тя защитава още по-смело каузата си въпреки продължаващите заплахи. Гласът й се чува както по световните форуми и в студентските аудитории, така и в бежанските лагери, които посещава.”
Книгата изслушах на английски. Самата Малала чете, което само по себе си си е изключително преживяване. Говори английски със силен акцент, но благодарение на него успяваш да се потопиш в нейната култура, да усетиш екзотичността й и да я отделиш от многото други биографични аудиокниги. Текстът, въпреки на чужд за мен език, лесно се разбира, но заради моята неусложлива слухова памет, трудно запомнях имената на местата, за които Малала говори, както и за хората, които споменава в своята книга, та често трябваше да превъртам записа или да се спирам и дълго да мисля кой беше току-що споменатият герой.
Текстът като произведение на литературата не остави много силни впечатления. Да, научих доста неща, които не знаех досега, попълни някои от дупките в моята обща култура, като например историята на Пакистан и Афганистан, но като литературна творба не е особено силна. Просто едно момиче, което говори на достъпен език за своите тежки преживявания. Сега, като се замисля, доста ми напомня на Ане Франк и нейния труден живот.
Водена като дневник, от стилистична гледна точка, книгата не е нищо необичайно или запомнящо се. Онова, което грабва вниманието на читателя, е силата на нейните преживявания, което естествено по време на моето четене, се допълваше от интонацията и чувствата, които се лееха от гласа на Малала.
Трябва все пак да се отбележи, че авторката не пише на роден език. Дари само заради това буди у мен големи адмирации. Изключително голямо постижение. Неродният език обаче не възпрепятства посланието да достигне до читателя, дори напротив. Мнението й относно правото на всяко момиче да учи, правото на всяко дете по света на образование, точно и ясно се разбира. Тя директно без заобиколки изказва тезата си и убедително я защитава с примери от нейния все още кратък житейски път. Естествено някои от учениците в България, а дори и не само те, биха си помислили: “Какво толкова се бори да ходи на училище, то нищо не се научава там!” Е, в очите на Малала, както и в моите, това не е така - само когато нямаме свободата да го посещаваме, ние осъзнаваме колко много бихме изгубили от неходенето в час. Сега съжалявам, че не съм учила по-старателно и прилежно в училище, че съм бягала от часове, че съм учила само заради едните оценки, а не заради познанието заради самото познание. Както казват бабите, а и дядовците, нека не ги забравяме и те са изстрадали души: “Учи, за да сполучиш, чадо!” Да сполучиш, но в какво точно? Във всичко що сърце ти желае, бих казала аз. Не се ли замисляте защо толкова време възрастните ни повтарят това и не се уморяват да го казват всеки път, като им отидем на гости - познанието е сила, познанието ти позволява да не бъдеш излъган, преметнат, измамен(чисто от прагматична гледна точка). Не откривам Америка, като казвам всичко това, но колко точно от нас наистина осъзнават това - малцина, съдейки по състоянието на обществото днес(не само в България!). Дотук с отрицателните нотки. Все повече млади българи започват да се интересуват от знанието заради самото познание. Четат, заради самото четене. Учат заради самото учене. Не практическото познание, а онова познание, което не би ти послужило в ежедневието да си решиш проблема със съседката заради неплатените задължение за асансьора, е много по-важно. Говорим за онези знания, които те правят човек, които те отделят от скотщината на масата. “За какво ми е това знание, като не мога да сложа хляб на масата да нахраня децата?!” Уви, на този въпрос ми е още трудно да говоря, самата аз имам още хляб да ям, но не сте ли се замисляли кои хора го казват най-често? Онези, които не гледат на познанието само за самото познание. Онези, които като бай Ганю, търся келепира от цялата тая работа. Какво ще спечелиш ли? Аз за себе си знам отговора(естествено в бъдеще може да се промени, нищо не е постоянно): ще забогатееш, но не материално, а духовно - онова богатство, което винаги ще бъде постоянно и никога няма да те напусне, колкото и ти да искаш то да те остави. От тази гледна точка това е бедата на онези, които знаят и проумяват - не винаги ще знаят колко всъщност не знаят. Стига съм повтаряла вече мислите на по-велики умове от мен и съм ви губила времето. Нека да се върнем на книгата на Малала.
Естествено, напълно е възможно Малала въобще да не е имала всичко това в предвид, когато е писала книгата си, но аз я чета от гледната точка на свободна жена с правото на образование в ХХІв, затова тръгнах и да разсъждавам в посоката, която разгледах в предния параграф. Виждам един друг, по-дълбок замисъл на това произведение, което не само те информира за несправедливостта към момичетата и жените като цяло в някои страни и тяхното място спрямо това на мъжете, но и те кара да се замислиш за състоянието в твоята родина: за какво трябва да си й благодарен, с какво можеш да й помогнеш тя да се развива в правилната според теб посока. Малала и това прави - показва на Пакистан посоката, която според нея е правилната за успешно развитие. Защото в повечето случаи в днешно време младите очакват да получават, но не мислят за това, което те биха могли да придоставят на държавата. Ооох, отново забръщолевих.
Да се върнем пак на Малала - книгата й ме трогна, разчувства, засмя, на моменти естествено не можех да разбера истинските на чувства на писателката, тъй като тя представя реалност крайно далечна от моята, но ме накара да бъда благодарна за предоставената ми възможността да уча така свобдно(и почти безплатно). Накара ме да осъзная и проумея някои истини за мюсюлманството, за които не съм си давала сметка. Тя говори много за своята религия и й дава положителен образ, далеч от този, на които ние сме свикнали и които най-често ни представят по телевизията. Разбира се, далеч съм от мисълта, че съм станала експерт в тази област или че знанията, придобити от книгата, ще са дълготрайни, тъй като съм убедена, че няма да са.
Замисляйки се за начина, по който тя описва своята равнина Суаб, ме накара да се зачудя колко от българите на нейната възраст(родена е 1997, а когато пише книгата е на 16) биха употребили същите думи за родното им място.
Книгата за мен е много подходяща за допълнително разглеждане в училище, както от образователна, така и от възпитателна гледна точка. Юношите имат какво да научат от нея. Книгата поставя доста все още актуални за нашето време проблеми, въпреки че е писана преди цели 5 години. Като Нобелов лауреат за мир, спечела още други редица награди от световно ниво, смятам че имаме много какво да учим от тази млада дама. И малки и големи.
0 коментара