Тя пося това семе, но той много късно разбра за това.

Един контакт беше достатъчен да го омае. Тя се превърна в мерна единица за всичко след това. Попиваше всяка нейна дума. Вярваше на всичко, което излизаше измежду сластните ѝ устни. И без да осъзнае беше под нейно подчинение.

Тази първа среща щеше да предопредели живота му, но той още не го знаеше. Искаше му се да не свършва, да прекара още време с нея, да попие всяка една фибра и да я отнесе в най-тайните части на съзнанието си. Не проумяваше как може човек да го разбира толкова добре, не проумяваше и как е живял без нея досега. Всеки разговор преди този бе плосък и безцветен, всяка среща – похабено време. Но и тази среща приключи, и този разговор свърши. В момента на раздяла почувства болка. Сякаш капан откъсна част от съществото му. И той започна да се стреми да си върне тази част. Звъня ѝ всеки ден, писа ѝ съобщения, но отговор от нея липсваше и това го побъркваше. Брадяса, спря да се пере, ядеше от необходимост, но храната нямаше вкус. Всичко загуби смисъл. Така живееше по инерция дни наред, а в съзнанието си живееше в онзи ден. Преповтаряше всичко отново и отново. Спираше се на всеки детайл по отделно. И това продължи докато не му се обади. Пулсът му се ускори и със сигурност можеше да се каже, че го мърда от мястото му с всеки удар. Чу гласа ѝ и всички цветове около него станаха по-ярки. Какво ли не прави любовта с един мъж.

Втора среща – малко затишие, трета среща – по-голямо затишие. След всяка една изчезваше, сякаш чакаше организмът му да се детоксикира от нея, за да я усети по-добре след това. И това беше точно така. С всяко следващо виждане, с всеки следващ разговор навлизаше по-дълбоко в кожата му. Ровичкаше места в съзнанието му, за чието наличие и той самият не знаеше. Какво повече можеше да иска от нея? Нищо. Но тя поиска. Първо започна с малки неща, постепенно премина на по-големи. И той бе готов да и предостави всичко, което пожелае. И тя пожела нещо, и той ѝ го даде без да осъзнае.

След това вече нямаше какво да я заинтересува и изчезна. А може би причината беше друга.

Дали изпита абстиненция към нея? Да. С всеки изминаващ ден обаче картината се размазваше в съзнанието му като водни боички върху плочки. Първият път пред него стоеше висока искряща жена. Пред нея се чувстваше малък и нищожен. Светлината ѝ само го избутваше в сянката и не можеше да осъзнае как може толкова блестяща личност да се заинтересува от него. Изричаше всичко, за което той си мисли. Казваше точно това, което трябва. Правеше това, което желае. Четене на мисли? Не. Лъжа.

Дори и след това осъзнаване, блясъкът ѝ не изчезна. Защото тя е такава. А той е недостоен и това е причината да си тръгне от него. Тя му даде този голям дар. Лъжеше го, за да се чувства добре, за да се чувства някой. Подари му тези блестящи моменти. Той обаче не ѝ върна жеста. И нямаше как да се сърди.

Не беше от хората, които умеят да лъжат. Казваше нещата както ги виждаше, понякога обиждаше, нараняваше дори и непознати, които не са му искали мнението, но това беше той. Тя пожела да сподели с нея невинността и доверието си, взе ги и ги отнесе със себе си, а на тяхно място остави нещо друго и беше време да разкрие какво. Фактът показваше, че до този момент е дарявал истина, но не и положителна емоция на хората. Не искаше да е такъв. Искаше да е като нея. И може би, може би, ако задобрееше достатъчно тя ще се привлече към него като магнит и двамата ще останат завинаги така.

Започна с малки лъжи: „много си красива“, „много си умен“. В отговор получаваше топли усмивки. Хареса му. Продължи с все по-големи лъжи. Припомняше си нейните думи, жестовете ѝ, копираше ги идеално. Учеше се от спомените си за нея. Колко лесно било да накараш човек да се чувства специален и обичан. Той им даваше нещо, но в замяна на това и получаваше нещо. Чувстваше се важен. Можеше да излъже всеки, да влезе в живота му и да го докосне така, както никой досега. С правилните думи всичко беше възможно, нищо, че правилните думи бяха лъжа. Вече разбра, че най-лесно се попада в капана на лъжата, когато тя е отговор на желанията ти. Но по-добре да си получил отговор, пък било и то лъжлив, отколкото никога да не си разбрал какъв може да е.

Лъжата не е реалност, а алтернатива.

Опиянен от уменията си, той даряваше любов без да се замисли, че заразява всички с това, което отдавна бе поникнало в него. Дали беше правилно? Можеше да спори с всички за нуждата от лъжата. Човек се нуждае от нея, да излъже другите, да излъже себе си. Нима той прави нещо лошо? Дарява хората с това, от което имат нужда. Преднамерено изкривява истината и вкарва в заблуда своите събеседници с цел да ги поведе по красивата пътека обляна с опиянението на влюбените. Хората са прави като казват, че с лъжи можеш да стигнеш далеч и че връщане от там няма. Но кой ли би искал да се върне? В един паралелен свят всички те танцуват в зала прогизнала от миризмата на любов. Миризма, която се носи като от пръсната бутилка на пода. Той бутна тази бутилка, но тя я постави там. Сега беше принуден да бута бутилки постоянно, и беше благодарен за това. Тя не само му даде голям подарък, но и показа как да го раздава на другите.