ЗАРЕА И ЛИМ
Вече се беше
смрачило и Зареа се забърза по улицата водеща до дома му. Разпозна фигурата му
в гръб и го стисна за раменете.
- Хей! - обърна
се той. - Какво правиш тук?
- Ела, трябва да
ти покажа нещо! - каза тя с развълнуван глас.
- Какво има? Нещо
станало ли е? - попита той нежно, все още с усмивка на уста.
- Има нещо, което
искам да споделя с теб и тъй като вече сме си близки..., мисля че мога да го
направя.
Лим кимна в знак
на съгласие, хвана ръката ѝ и се запътиха към дома на Зареа. Този път тя го
изненада и го поведе към таванската стая. За разлика от останалата част от
къщата, тук беше мръсно. Имаше много кашони, вещи, които можеха да се
класифицират като боклук и някаква странна миризма дразнеше носа на Лим.
- Защо сме тук? -
попита той. Големите му очи запримигаха в знак на недоумение, когато вместо
отговор тя вдигна срещу него черна кожена кутия.
- Това, което ще
ти покажа е тайна. Само баба знае, че съм намерила кутията. - тя повдигна
капака ѝ и Лим видя, че е пълна с отделни рисунки и няколко скицника. - Попитах
баба на кого е и тя ми сподели, че я е получила от нейната майка, а тя от своя
страна от нейната и така не се знае от коя пра-прабаба е.
Зареа започна да
вади внимателно съдържанието на кутията. Всички бяха портрети. Тези нарисувани
на хартия се разпадаха. Някои лица върху картона бяха мухлясали. Дори и
навитите на руло платна, които бяха на дъното на кутията не бяха пощадени от
времето.
- Защо ми
показваш това? - попита Лим загледан в странните лица. Всички бяха с малки очи
и едва забележими мигли.
- Защото ми
харесват. Явно в семейството ми е имало талантливи художници. - тя прокара
пръст по един от портретите. Беше на жена със слабо скулесто лице. - Някъде
нишката на таланта се е скъсала, защото аз не мога да рисувам. Искам да ме
научиш.
- Но това не е
нещо, което се учи. - отговори Лим и хвана нежната ѝ ръка.
- Но ти си
толкова добър, все нещо ще можеш да ми предадеш.
- Защо ти е да можеш
да рисуваш?
- Защото... -
Зареа не довърши изречението си. Тя впи големите си топли очи в него, като че
ли я беше срам от това, което щеше да каже. - Защото - продължи най-накрая. -
искам да мога да се нарисувам като тях.
- Какво? - за
пръв път тя чу Лим да произнася нещо толкова високо.
- Виж, Лим, на
мен ми харесват скулестите им лица, различните носове и най-вече малките очи.
Харесват ми хората от времето, когато въздухът е бил чист, слънцето
благосклонно към тях и са можели да наблюдават звездите нощно време. А сега...
Виж ме...
И той направи
точно това. Повдигна с ръка лицето ѝ и бавно прокара пръст по бузата ѝ.
Големите ѝ наклонени очи бяха толкова топли, че той трудно откъсваше поглед от
тях. Големите ѝ дебели клепачи завършваха с дълги и гъсти мигли. Те се гледаха
от толкова близко, че когато тънкият и клепач премигна, за да овлажни очите ѝ,
той успя да се огледа в тях.
- Лим. - прошепна
тя. - Ако не можеш да ме научиш да рисувам, то поне ще ме нарисуваш ли като
тях?
- Не.
- Но защо?
Лим се наведе и я
целуна.
- Защото не бих
искал да разваля тази красота.
0 коментара