Китайската митология в сравнение със славянската. Прилики и разлики.

Люкия Трифонос и Анжела Георгива

Всеки народ има свой пантеон, изграден преди хилядолетия – когато хората не са имали нищо друго освен своето въображение, с помощта на което да си дадат отговор на ония въпроси, чийто отговор не може лесно да се намери. Какво е имало преди нас? Как се е създал света? Кой или какво предизвиква дъжда? Какво има след смъртта? На някои от тези въпроси и до днес не можем да дадем отговор, но пък древните хора са си дали достоверно обяснение за странните неща, които им се случват. Всяка култура е тълкувала нещата по свой начин, от което произлизат и разликите в пантеоните на отделните цивилизации. Римският пантеон например произлиза от гръцкия. Римляните са взели боговете на гърците, като само са променили имената им, за удобство. Българският и славянският пантеон се доближават до този на скандинавските острови. Китайската митология пък стои в основата на източния пантеон като цяло, към който условно можем да включим Корея, Япония, Хонг Конг.

Дали има допирни точки между славянската и китайската митология? Нашата цел е именно да сравним, доколкото е възможно и напълно незадълбочено, приликите и разликите между тези два пантеона.

Добавете надпис

Ще започнем с представите на славяните и китайците за това как се е създал света. И в двете виждания първоначално всичко било обгърнато от тъмнина и хаос. Славянската легенда гласи: „В началото на времето, Светът бил обгърнат от непрогледна тъмнина. Но Всевишният създал Златно яйце, в което бил затворен Род, създателят на всичко живо. Тогава Род, със силата на Любовта разрушил своята тъмница и създал Вселената - безчислено множество звездни светове, а също и нашия земен свят. Слънцето излязло от лицето му, светлият Месец - от гърдите му, Звездите - от очите му, ясната Зора - от веждите му, тъмната Нощ - от мисълта му и буйният Вятър - от диханието му. Така Род създал всичко, което виждаме около нас, всичко, което наричаме Природа. Той отделил видимия свят, явното - Яв, от света на невидимото, духовното - Нав. Той отделил също Правдата от Кривдата. След това Род поставил Слънцето, което излязло от лицето му в златна лодка, а Месеца - в сребърна лодка и те започнали да обикалят около Земята. Накрая, от божесвения му дъх се родил Сварог - Небесния Отец. Сварог завършил миротворението и станал господар на Земния свят и на Божието Царство. Той издигнал дванадесет стълба, подпиращи Небосвода. Така бил създаден Света, в който живеем.”  

Според най-известната от китайските представи за сътворението на света, а именно митът за Пангу, много си прилича с тази за бог Род. Митът за Пангу съчетава в себе си представите за първичния хаос и за създателя на света, по което се доближава до славянския мит. Откъс от трактата „Хронология на тримата властелини и на петимата императори” на Сю Джън, живял през ІІІв., гласи: „ Небето и земята били в състояние на хаос, подобно на кокоше яйце, във вътрешността на който се родил Пангу. След осемнайсет хиляди години небето и земята се отделили едно от друго. Светлото и чистото станало небе, а тъмното и мътното станало земя. По средата бил Пангу, който всеки ден деветорно се преобразявал. И станал той дух в небесата, и свят мъдрец на земята. И всеки ден небето ставало с един джан по-високо(мярка за дължина – 3,2м). И всеки ден земята ставала с един джан по-дебела. Пангу всеки ден ставал с един джан по-висок. И тъй било осемнайсет хиляди години. Небето станало много високо, а земята много дебела, Пангу пък израсъл огромен. Затова и небето е отдалечено от земята на деведесет хиляди ли (мярка за дължина – 0,5км)” („Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер). И бог Род и Пангу се раждат от яйце насред хаоса, но за разлика от Род, който тепърва сътворява Небето и Земята, в китайския мит те просто се променят, започват да се раздалечават едно от друго. Те вече са били там, създадени отпреди. Пангу по-скоро бихме могли да го сравним с Атлас, титан от гръцкия пантеон. В по-късни трактати, твърдящи, че са запазили откъси от вече споменатото съчинение на Сю Джън, се споменават действията на Пангу по време на неговата смърт: „Дъхът му станал вятър и облаци, гласът му се превърнал в гръм и светкавица. Лявото му око станало на слънце, а дясното се превърнало в луна. Четирите му крайници станали четирите посоки на света, а неговите пет члена станали петте велики планини. Кръвта му дава начало на реките. Вените му станали пътища на земята, а тялото – почвата за полята. Косите му се превърнали в звезди и планети. Космите му станали треви и дървета. Зъбите и костите му се превърнали в злато и нефрити. Семето и мозъкът му станали на перли и яспис, а потта му станала на дъжд и роса.” („Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер). Вече откриваме знакова прилика със славянския мит – сътворяване на света от едно и също същество, посредством неговото тяло.   

Относно техният облик не можем да говорим за подобия - Пангу е представен „с глава подобна на драконовата, а тялото пък напомня на змия. Когато си поема дъх, се раждат ветровете и дъждовете, когато издишва, се раждат гръмотевиците и светкавиците. Когато отваря очи, настава ден, когато ги затваря, настъпва нощ.” („Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер) Бог Род от своя страна има чисто човешки облик.

Има и други легенди за сътворението на света, който бива изграден от три безсмъртни същества. В китайските източници информацията е доста оскъдна в сравнение със славянския мит. Относно този китайски мит, черпим информация от трактата „Джуандзъ”, където хаосът е персонифициран и носи името Хундун. Той е владетел на Средния океан и е в триада заедно с Шу, или Бурният владетел на Южния океан, и с Ху, Поривистия владетел на Северния океан. Шу и Ху се срещали в земите на Хундун, който радушно ги приемал. Владетелите на Южния и Северния океан искали да възнаградят Хундун за неговото гостоприемство. По подобие на седемте отвора на хората, двамата владетели пробили на Хундун всеки ден по един отвор. Така на седмия ден Хундун умрял. ( „Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер)

Славянският мит гласи: „Летели в небето над безкрайното Море три сокола. Единият летял отпред, а другите два - отзад. Първият избирал пътя и предвождал другите два, които го следвали. Този, който летял зад дясното крило на първия сокол, стискал в клюна си сноп класове, пълни със зърно и гледал нагоре, към Небето. Другият, този който летял зад лявото крило, стискал в клюна си буца суха земя и гледал надолу, към дълбините на Морето. Първият сокол бил Прародителят на всичко - бог Род, вторият сокол бил светлият Белобог, а третият сокол - мрачният Чернобог. Дълго летели трите сокола, но изведнаж Чернобог отронил от клюна си буцата земя, която полетяла към бездънното Море и вълните я погълнали. Тогава, по волята на бог Род, той се превърнал в сива патица и се гмурнал чак до дъното на развълнуваното Море, взел буцата пръст, издигнал я над вълните и бог Род я превърнал в Остров. По негова воля, всред острова се издигнала чак до Небето висока бяла Планина, а на върха й израстнал грамаден Дъб. Около планината обикаляли Слънцето и Луната и от едната страна било Ден, а от другата - Нощ. След като направил всичко това, бог Род-Соколът кацнал на върха на величествения Дъб и тогава настъпило време да действа Белобог. В миг, той се превърнал във величествен Орел, стрелнал се високо, високо в Небесата и хвърлил от високо житните зърна. Зърната паднали в плодната земя и ден след ден за тях започнал да се грижи Ярило. Тогава бог Род заповядал на Белобог и Чернобог да дарят с душа всички същества на земята. Дал им той вълшебен чук и заповядал да удрят с него по Камъка, който лежал на върха на Планината, в подножието на величествения Дъб. Белобог и Чернобог се превърнали в могъщи великани и започнали да удрят с все сила по Камъка. Заудрял с вълшебния чук Белобог и на всички страни се разлетели живи искри, блестящи като злато. След него, Чернобог заудрял с вълшебния чук и в същия миг излетели черни врани и пълзящи змии. От този момент, душите на живеещите според законите на Правдата приличали на златните искри, а на тези, които живеели според Кривдата, душите им били като черните врани и пълзящите змии.” Можем да го разглеждаме като преработена версия на мита за Бог Род. Тук помощници са му Белобог и Чернобог. Белобог е в абсолютен противовес на мрака, на злото, на нещастията, на всички отрицателни явления и емоции, които са присъщи на Чернобог. Тук можем да направим паралел с китайската философия и нейните виждания за света или по-точно - постоянното преплитане на доброто и злото, и баланса между тях, който трябва да се запази. Става дума именно за ин и ян, които могат да се разглеждат като двете божества, определили границите на Небето и Земята (отново паралел с Белобог и Чернобог). Всичко мрачно се отделило от всичко светло, създали се осемте посоки на света. Ян, синоним на светлото, очевидно се отнася към Белобог и Небето, Ин – мрачното – Чернобог – Земята.

Но как всъщност изглеждал света на китайците и славяните? Имали ли са те място, подобно на планината Олимп, откъдето боговете да ги наблюдават?

Славяните си представяли Вселената като едно гигантско дъбово дърво, наричано "Световно дърво". В короната му е свила гнездо вълшебната "Жар-птица" - вестителка на боговете, пътуваща между световете на хората и боговете. В корените пък живее огромна змия, която свързва света на живите и света на мъртвите. По вертикалата на Световното дърво са разположени трите вселенски свята - "Прав", "Яв" и "Нав". Прав е короната на Световното дърво, горният свят, небесните селения, обитавани от боговете. Там живеят боговете, които се подчиняват на основните космични принципи, на вселенския ред и божествената йерархия, установени от прародителя - бог Род. Всред тези богове пръв е бог Сварог - небесния господар, родител на божествата, наричан "Всевишният". Той управлява над Прав, грижи се за поддържането на вселенския огън - един от четирите основни елемента - и не се интересува особено от земния свят. Светът на видимото, на хората, се нарича Яв и представлява ствола на Световното дърво. Яв е всичко около нас, материята, сред която живеем, която е ЯВНА, т.е. видима. Тук най-силно се усеща типичният за славянския мироглед - дуализъм и противопоставяне. Тук се сблъскват живот и смърт, добро и зло, щастие и страдание, ден и нощ, светлина и мрак, здраве и болест, топлина и студ. Затова и Яв се възприема като преходна реалност между двете крайни реалности Прав и Нав. Над света на хората властва бог Перун - господар на мълнията и възмездието, наричан "Всемогъщият". Той следи дали се спазва божественият закон на земята и ако бъде нарушен, въздава заслуженото на престъпилите го. А на ония, които спазват закона, почитат боговете си, уважават ги и се вслушват в поученията им, Перун донася благополучие. В корените на Световното дърво е Нав - подземният свят на смъртта и злото. Там обитават духовете на мъртвите (нави), змейовете и други злотворни чудовища, а над всички властва богът на злото и мрака - Чернобог, придружаван от своята страховита спътница - богинята на смъртта Мора. Нав е пълният противовес на Прав, но съвсем в дуалистичен дух, на самия вход към Нав се намира и вечнозелената, винаги топла и светла градина Рай, където праведниците намират покой след смъртта си. В Рай живее богът на познанието, вълшебствата, богатството и стадата Велес, край когото често седят праведните души и водят дълги беседи. Точно тия души, които обитават Рай, усвояват големи свръхестествени способности, и когато живите им роднини са в затруднение, могат да помогнат. Над трите вселенски свята бди бог Троян, "Всевиждащият". С трите си глави, той вижда и знае всичко в Прав, Яв и Нав. Следи за съблюдаването на световния ред и възможно най-бързо възстановява космичния баланс, ако бъде нарушен. Именно балансът е основна грижа на Троян, не благодеянието, не налагането на светлото, доброто над тъмното, злото, а равновесието между стихиите. За Световното дърво по-скоро бихме могли да намерим еквивалент в скандинавската митология, отколкото в китайската. В скандинавската митология също съществува тази представа за света, изглеждащ като дърво. При тях обаче то си има специално наименование – Игдрасил, гигантски ясен, който свързва трите свята.

Съгласно представите на древните китайци, небосводът бил подпиран от мощни стълбове. Съществували и други връзки между материалния и духовния свят, така контакът между двата свята никога е се прекъсвал. Досегът с Небето, китайците осъществявали и със стръмно изкачване по нещо като стълба, която свързвала Небето със Земята. Връзката се осъществявала и посредством планини, чиито върхове се скривали от гъстите облаци високо в небето. Най-известни са онези планини в западните покрайнини на света, наречени Кунлун. Докато се изкачва по тези планини, човек първо преминава през Планината на Студения вятър. Ако продължи нагоре ще се окаже във Висящата градина, а понече ли да тръгне още по-нагоре, ще достигне небесните владения, той сам ще стане бог и ще се запознае с Върховния повелител. (Подобно на планината Олимп в Древна Гърция). Има и други извори, които сочат за планини, които наподобяват Кунлун – свързващи Небето със Земята. („Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер)

За китайските митове дърветата също не са чужди. За разлика от славянската митология, която отъждествява вселената с едно голямо дърво, в китайските митове дървото не едно. И все пак можем да приемем, че основната им цел е една и съща – да свързват духовния свят с материалния. Освен чрез планините, до Небето се стигало и чрез катерене по тези дървета (нека си спомним началото на “Руслан и Людмила” - Пушкин). По Дзиенму, или Високото дърво, се смята, че боговете слизат до земята и отново се връщат в своите владения след това. За него се казва, че има ствол с формата на бик, ако дръпнеш кората му, тя се бели като кожата на змия, листата му приличат на тези на кестена, плодовете му наподобяват тези на сапуненото дърво, расте край бреговете на Слабата вода (т.е. на запад), а на него живее демонът Яю. В „Книга на планините и моретата” се споменават повече от трийсет дървета, подобни на вече описаното. Интересно е и дървото Фусан, или Подпиращата черница, на която живеят десетте слънца. Едно от тях, се крепи на върха на дървото, а останалите – на по-долните клони. („Митология на Китай” от Мичеслав Кюнстлер)

В „Книга на планините и моретата” за остров Пънлай се казва, че се намира в Източно море. Това е един от четирите (или петте) острова, които били обитавани от безсмъртните. Условен еквивалент на Рая от славянската митология. За остров Пънлай се казва, че е основното средище на Осемте безсмъртни. Всичко там било бяло, дворците били направени от злато, а по дърветата растели скъпоценни камъни. На острова нямало зима. Купичките с ориз и чашите с вино никога не се изпразвали, независимо колко много хората ядели и пили от тях. На острова растели вълшебни плодове, които можели да излекуват всякакви болести, да превърнат смъртния в безсмъртен и дори да съживят умрелите.

Еквивалентът на Нав в китайските древни представи е мястото, наречено Дию. Най-често се представя като подземен, таен лабиринт. Дию е изграден в представите на китайците чрез фолклорни мотиви, които са повлияни от нарастващото влияние на будизма. Дию бил изграден на много нива и  с много стаи, в които се разпределяли душите на мъртвите, според греховете, които трябвало да изкупуват. По-късно таоизмът също оставя своите след върху Дию. Столицата на Дию е Йоуду, която била заобиколена от непрогледен мрак. По време на династия Тан (VІІ-Хв.) започва да се говори за осемнадесет нива на ада – различавали се по наказанията, които трябва да изтърпят прегрешилите се приживе. (Този лабиринт няма как да не го оприличим с Дантовия ад и неговите 9 нива)

Същества и богове свързани с водата

Водата и водните басейни като цяло заемат голяма част от фолклорните поверия, не само при китайците и славяните. Вероятно заради неспособността си да се движат свободно във водата, те започнали да си измислят същества, с които да си обясняват водните стихии.

Перун е едно от най-могъщите славянски божества, сътворител на гръмотевицата и светкавицата, носител на бури и дъжд, поради което има и плодородни аспекти, закрилник на бойците и предводител на отрядите по време на битка, почти навсякъде е върховен бог. Първоначално господар на всичко и върховен бог е Сварог - богът на небето и първичния огън. Той е мирен бог - баща и съзидател. Има трима сина - Даждбог (добрият златолик бог на слънцето, топлината, светлината и живота, закрилник и дарител на хората), яростният Сварожич (бог на земния огън, чието име не бива да се произнася и за това почти никой не го знае) и Перун (страховитият и жесток бог на мълниите, гръмотевиците, бурите, ураганите, градушките и войните, възмездител и наказател на хората, пазител на световния ред). Когато славяните започват да се разселват, те се сблъскват с много чужди племена и животът им се превръща в постоянна война за оцеляване, поради което започват да отдават по-голяма почит на войнствения Перун, отколкото на миролюбивия Сварог. Така Перун се превръща във върховен повелител, измествайки баща си. Но освен мълниеносец, рушител и наказател, Перун е и благодетел - дъждовете, които предизвиква, носят живот и плодородие на земята. За да поощри праведните хора, той им помага и ги дарява за добрите им дела, а жестокостта и строгостта му внасят и утвърждават реда сред людете.

  За бог Перун е омъжена Пеперуна или Перуница, често споменавана в заклинателните песни за дъжд, пяти по време на българския дъждомолитвен обред Пеперуна (Пеперуда, Пеперуга, Додо-ле). Богиня на дъжда, облаците, бурите. Вероятно това е другото име на Додола. Вярва се, че когато Додола дои своите небесни крави, облаците, на земята вали дъжд. Затова и по време на суша, се организира празникът Додо-ле, при който почитат богинята и й се молят да се застъпи за хората пред бог Перун. Именно него смятат виновен за сушите, като в гнева си спира дъждовете и откланя облаците от пътя им. Всяка пролет Додола прелита над гори и поля и разпръсква пролетната зеленина, кичейки дърветата с цвят.

По описанието на бог Перун, ние по-скоро бихме открили неговия еквивален в гръцкия бог Зевс. В китайския пантеон бог Лейгун изпълнява само част от задълженията на славянския Перун. Лейгун няма толкова големи правомощия като Перун, той не отговаря за световния ред, действа единствено, когато по-висшите от него богове му заповядат. Хората по-скоро се страхуват от него, отколкото да го почитат.

От българските богове, бог Кубар (син на Алп Барин, богът на войната) е гръмовержецът. Той е наследил мълнията на баща си чрез жребий. Отношението Бог на войната-баща и Бог на гръма-син ни отвежда към скандинавския пантеон – същото положение там заемат Один и Тор. Още едно доказателство за големите прилики между българския/славянския пантеон и скандинавския.

Лейгун или Лейшън, богът на гръмотевиците в китайския фолклор. По нареждане на небесните богове, Лейгун наказва смъртните за техните престъпление и злите духове, използвали своите знания в даоизма, да нараняват хората. Той се движи с барабан и дървен чук, с помощта на които сътворява гръмотевиците. Носи и длето, с което наказва злодеите. Придвижва се с колесница, задвижвана от малко момче на име Асян. Лейгун се изобразява като създание, будещо страх у хората. Описвано е като същество с нокти, с прилепнали крила, синьо лице и клюн на птица. Храмовете посветени на него са рядко срещани, но хората, които ги посещават се молят за възмездие на своите врагове. Лейгун има свои  помагачи, които отговарят за други природни феномени. Съпругата му Диенму, буквално „майка на светкавицата”, известна и под друго име - Лейдзъ, е богинята на светкавицата. За нея се казва, че използва мигащи огледала, за да изпраща мълнии в небето. Други спътници са му Юнтун, или облакът юноша, който привлича облаците, и Юдзъ, господарят на дъжда, който причинява порои, като потапя меча си в делва. Силни ветрове се сформират в торбата от козя кожа на Фънбо.

Лейгун първоначално бил смъртен. Докато бил все още човек, се натъкнал на прасковено дърво, произхождащо от Небето, но попаднало на земята при битка между небесните същества. Когато отхапал от плода на това дърво, веднага получил своята божествена форма. Малко след това получил и своя барабан и чук, с които създавал гръмотевици.

Въпреки значителните чисто визуални разлики в двата образа, не могат да се отрекат и приликите между тях. И Перун и Лейгун са женени и техните съпруги ги съпътстват в задълженията им, като всяка от тях е богиня на дъжда в съответния фолклор. Приликите по-скоро се откриват в задълженията им.

В гръцкия пантеон Посейдон отговаря за големите водни басейни. В това отношение се забелязва една значителна разлика между двата фолклора. Докато китайският океан има свой господар и това са Кралете дракони, то славяните нямат свой еквивалент на гръцкия Посейдон. В славянския фолклор водниците са тези, които господстват на реките, потоците и изворите.

Кралете дракони за митични божества в китайския фолклор. Те имали способността да придобиват човешки облик и живеели в Кристален дворец дълбоко под морското равнище. Всеки от тях си имал двор и армия от различни морски същества, която да командва. Освен да властват над моретата, драконите имали способността да контролират времето и да предизвикват валежи. Тук техните способности се припокриват с тези на Лейгун и Диенму – доказателство за отворения характер на китайските митове. Освен над океаните, те са смятани и за господари на водопадите, моретата и реките. Те се показвали като водни циклони (торнадо или воден смерч). Като властелини на водните басейни и времето, те са представяни по-антропоморфични и често всеки от тях се изобразява като хуманоид, облечен в царски одежди, но с драконова глава.

Има общо четири дракона, които господстват на четирите морета, според всяка от четирите посоки на света: Източно море (съответстващо на Източнокитайско море), Южно море (съответстващо на Южнокитайско море), Западно море (понякога се разглежда като езерото Цинхай и отвъд) и Северно море (понякога се разглежда като езерото Байкал). Те се появяват в класическите китайски произведения като „Пътуване на запад”.

В миналото заради това, че са „контролирали времето”, били почитани изключително много. Особено от хората, които живеели в близост до реки и морета - те се молели на местния Крал дракон в построени в тяхна чест храмове. Във време на суша или наводнения, е било обичайно за местните управници и правителствени служители да насърчават обществото в принасянето на жертви и провеждане на други религиозни обреди, за да успокоят Дракона, или да помолят за дъжд или за отказване от него.

В произведението „Пътуване на запад” драконите са четири, както следва:

• Ао Гуан - владетел на Източно море

• Ao Цин - владетел на Южно море

• Ao Руън, Ao Дзюн или Ao Дзи - владетел на Западно море

• Ao Шуън или Ao Минг – владетел на Северно море

В китайския фолклор се забелязват и други богове, които биват представени като богове на дъжда. Освен гореспоменатите, владетел на дъжда е и Юшъ, който се споменава в много от китайските извори. Той често е представян заедно с Фънбо.

Но за да не задълбочаваме, ще се преминем към друг интересен образ, този на русалките – морските същества, които привличат хората от незапомнени времена. Те присъстват както при славяните, така и при китайците.

За славяните русалките са женски водни духове, седящи по бреговете на реките. Когато късат косите си, предизвикват наводнения. Ако изсъхне кожата им, умират завинаги. Обикновено русалки стават душите на удавени момичета, убити и хвърлени в река или завлечени под водата от Водника (който вече споменахме – водниците са боговете на реките, потоците) Той е техен господар, но тайно те го мразят и понякога помагат на хора, за да объркат плановете му.

           Най-рано за русалките в китайските произведения се споменава в „Истории за странни случки”. От китайски „дзяорен” буквално може да се преведе човек-дракон, в последствие думата придобива значение на русалка. Насред Южно море се намират хората као, които живеят като риби, които тъкат на стан. Чрез очите си те мога да правят перли, въпреки че все още не са загубили своята способност да плачат. Тези морски хора вероятно са предели необработена коприна, наричана дзяосяо или коприна на русалката.

За тях се споменава както в „Книга за планините и моретата”, така и в други произведения, които разказват за русалките, които плачели перли. В друго произведение от ранния ХІХв. се споменават две истории, в които русалка се жени за обикновен мъж. В първата мъж открива русалка близо до брега на остров Намтао. Тя приличала на обикновена жена с тази разлика, че тялото й било покрито с тънки косми, които били в най-разнообразни цветове. Въпреки че не можела да говори, мъжът се решил да я вземе за жена. След неговата смърт тя се върнала обратно в морето, където била намерена. Във втората история се разказва за един мъж, който открил русалка на брега, докато корабът му бил спуснал котва. Като се приближил забелязал, че на ръцете и краката имала ципи между пръстите. Върнал я в морето, а тя изказала своята благодарност.

Оттук си правим извода, че и в двете представи русалките са все жени, които при славяните живеят в реките, а при китайците – в морето. В образа на русалката, дали тя ще живее на изток или на запад, не се откриват огромни разлики.

Богове на войната и смъртта, зли духове