ПРОЧЕТЕНО ПРЕЗ НОЕМВРИ
Ноември месец не беше много успешен откъм четене на хубави книжки. Две от книгите недочетох, едната - не, защото беше лоша, а просто на мен не ми допадна толкова сюжетът и стила на автора, а другата - чисто и просто загуба на време.
Но нека да започнем позитивно - с книгата. “Шибуми” на Треванян. Избрах я поради една единствена причина - част от действието се развива в Китай. Както разбрах по-късно обаче, това е една много малка част от повествованието, незадоволително малка за човек като мен, който обича историите да се развиват в азиатски държави. Но въпреки този (за мен, но не и за книгата) недостатък останах очарована от нея и досега често често си мисля за главния герой Нико, хибрит на най-различни култури, човек, който не принадлежи на нито една държава. От гледна точка на жанра - книгата е трилър, и освен Дан Браун и Кристофър, като че ли други трилъри не съм чела, или поне сега не се сещам за такива. С какво ме впечатли обаче книгата - ами с това, че хейти еднакво абсолютно всички - и Русия и Америка, но като че ли Америка повечко. Много от тези коментари си подчертах (за първи път подчертавам в книга, с молив разбира се`).
“ Но ние сме във века на посредствения човек. Той е тъп, безцветен, отегчителен - но неизбежно побеждава. Амебата надживява тигъра, защото се дели и продължава своята безсмъртна монотонност. “
Останалите цитати са доста дълги и единствено ако има заинтересовани бих сложила по една снимчица на тях.
Като цяло книгата не е за изпускане, имаме какво да научим от Треванян. Всъщност това е псевдонимът на писателя д-р Родни Уилям Уитакър, който се подписва с най-различни имена.
Трябва естествено и да обърнем внимание на добрата работа на преводача Милена Томова и редактора Александър Жеков (много познато име), благодаря ви от сърце за чудесно свършената работа. За съжаление много малко хора я оценяват и аплодират единствено автора, което е несправедливо, имайки се предвид какъв труд се хвърля, за да излезе от печат една единствена книга (имам предвид книгите, на които си струва да се обърне внимание).
4/5
Другата книга, която донякъде остави добро впечатление, беше “Малки жени” на Луиза Мей Олкът. Тук няма да коментирам българския превод, тъй като четох книгата в оригинал (фук фук).
Красиво четиво несъмнено, писателката има завиден речник, както и умение да описва. Нещото, което не ми допадна, е колко отживяло ми се стори всичко. “Отживяло” може би има един негативен нюанс в своето значение, който искам да избегна, но поради липса на български синонимен речник оставам с тази думичка, но вие си знайте, че аз не влагам никакви такива лоши чувства.
Много от ситуациите ми се сториха далечни и все се хващах да си мисля - дааа, хората така са мислели през онова време.
Има много морал в тая книга. Все някоя от героините беше поучавана за нещо или се учеше чрез грешките си. Сега като пиша за книгата чак се дразня на това. Най-големият недостатък, поне за мен, е това, че майката беше толкова идеализирана, че става в един момент нереална. Да, нещата, които се случваха, тя вече беше преживяла, та затова знаеше как да помогне и да насочи децата си, ама това на мен не ми е достатъчно. Ако беше описано по-задълбочено нейните преживявания и това как тя самата се е справила с тях, някак по-близък щеше да стане за мен образът й. Единствено за един момент се сещам, в който тя самата описва как е преодоляла трудната ситуация. За мен тези моменти са ми необходими.
За дъщерите - всички освен Джо не ми допаднаха като персонажи. Ейми беше много меркантилна, и как така тя го осъзнаваше, но през цялото време си оставаше повърхностна така и не разбрах. Мег ми е някак безразлична, което според мен не е хубаво, по-добре да не харесам някой герой, отколкото да остана без мнение за него - това означава, че нещо ми е долипсвало в книгата. Бет ми е прекалено добра, не може човек да е толкова добър, просто този образ вече става нереален.
Та за моята приятелка Джо - любим нейн момент е пребивавеното й в Ню Йорк и препятствията, които срещаше, докато пишеше своите разкази. Всъщност всичко, свързано с нейното писане много ми допадаше. Според мен тя трябваше да стане съпруга на Лари (не знам дали така се чете, все още имам проблеми с английското произношение). Разбирам защо Ейми се омъжва за него и какви са резоните на авторката зад това, просто на мен не ми допада и главно заради това спрях да чета книгата. Доскуча ми, стана ми прекалено предвидлива. Сега прочетох, че през 1886 излиза книгата “Синовете на Джоу”, което много ме заинтересува, та може би все пак ще продължа с Олкът.
3/5
Като върл фен на Хари Потър просто не можех да не си купя речта на Роулинг, която издадоха от Егмонт (които започнах да наричам Еконт по незнайни за мен причини).
Разочаровах се, очаквах нещо повече от нея. Но трябва да имам предвид, че аз чета речта, а не я слушам. Тя жената може добре да си я е казала и да е въздействала силно на аудиторията, на мен хартията няма как да ми въздейства толкова много.
2/5
Съдебният час настъпи - една от най-ужасните книги, които някога съм чела. Загубата на моите 14 левав, скръб, сълзи, рев. Заедно с предната си купих и биография на Роулинг, като въобще не се замислих, че жената все още не е написала такава или поне няма официална нейна такава.
В тази книга без редактор имаше правописни, пунктоационни, други грешки не видях, ама не съм и кой знае колко грамотна, та може и аз да съм пропуснала. Цитати от някакви руски сайтове, преповтаряне на всеизвестни факти. Пълно разочарование.
Чудя се какво да правя с нея, евентуално да я дам на някоя библиотека та хората да имат достъп до нея, да не си дават и те парите като мен на вятъра.
Надявам се да са ви харесали моите скромни разсъждения за книгите, които прочетох през месец ноември. Доскоро!
0 коментара